Дядо ми е роден през 1927 г. След две малки момиченца той е дългоочакваният мъжки наследник на семейство, което притежава по-голямата част от земята в район, напояван от река Дунав в северозападната част на България. За разлика от сегашния си изостанал статут, преди век този регион се е славел с едни от най-плодородните почви в Европа за пшеница и сладка царевица, имал е процъфтяващ селскостопански сектор и оживени преки търговски пътища със западноевропейските столици.
По-големите сестри на дядо ми завършват медицина във Виена – образование, което освен професионалните умения учи на стил на живот и класа. Поради злощастните обрати на историята това образование, оказва се, ще бъде отказано на много от следващите поколения, но също и на дядо ми и неговата по-малка сестра. Втората световна война била зад ъгъла, а с нея и значителните социални и политически сътресения през следващите години.
Дядо ми е бил момче, когато войната е започнала, но тя е оказала огромно влияние върху живота му. Сестрите му са призовани да се върнат в родината си, баща му е обявен за враг на установената впоследствие комунистическа държава, а висшето образование на дядо ми е поставено под въпрос поради неблагоприятното положение на членовете на семейството му. Неговият баща, моят прадядо, се е сражавал за родината си в продължение на седем години в три последователни войни (Първата и Втората балканска война и Първата световна война) само за да се окаже в черния списък на държавата по време на пенсионирането си. Въпреки това благодарение на упоритост, ловко планиране и малко късмет дядо ми успява да получи одобрение да се запише в университет в София, за да учи ветеринарна медицина, която завършва предсрочно и практикува с цялото си сърце десетилетия наред.
Като млад професионалист с непопулярен произход, какъвто е бил след дипломирането си, първото назначение на дядо ми в средата на 50-те години на миналия век е било в един откъснат от света район на българското черноморско крайбрежие, толкова далеч от семейството му, колкото са позволявали тогавашните граници на страната. Бил е назначен да отговаря за държавните земеделски предприятия и с течение на годините се е превърнал в единствения ветеринарен лекар, който е наблюдавал район с над 10 села и е дежурил на повикване при спешни случаи и рутинни процедури, свързани с добитъка. Бяха дни без много романтика във ветеринарната медицина, когато денят минаваше през каране на конска каруца по кални пътища от една ферма в друга. Един ден, излизайки от практиката си, той е блъснат от велосипед. Крехко, деликатно 18-годишно момиче, дъщеря на местен рибар, се учеше да кара колело и погледна срамежливо към мъжа, когото не видя да идва. С чувството си за хумор и грижовното си сърце той ѝ се усмихнал и мястото на изгнанието му се превърнало в негово убежище за цял живот.
Историята може да има толкова прочити, колкото са хората, които си спомнят за нея, а понякога и повече. Въпреки всички последвали драматични исторически моменти, на които дядо ми е бил свидетел през живота си, той води дълъг и пълноценен живот и почина мирно по-рано тази година на 95-годишна възраст. Достойният му живот беше отпразнуван от младата му невеста, която 82-годишната ми баба беше за него до края, от децата, внуците и четиримата му правнуци. Свещеникът на погребението му произнесе прочувствени думи на уважение и възхищение, като не забрави и щипка хумор в надгробната си реч – нещо, което дядо ми би оценил много високо.
И точно както душата и спомените са толкова нематериални и мимолетни, така и всичко материално, свързано с дядо ми, се превърна в реликва за една нощ: дървената пръчка, която беше издълбал като войник по време на обучението си през юношеството, с годината и имената на съратниците му; професионалният му микроскоп, който ме очароваше като дете; грижливо пазеният му лист с кръстословици с точно премерен почерк. Но споменът, който никога не съм подозирал, че съществува 94 години по-късно, е нещо, което баба ми и майка ми откриха скрито в дървен шкаф с отдавна забравени текстилни изделия – неговите зачислени бебешки дрешки.
В малка найлонова торбичка имаше текстилен предмет, който не обещаваше никаква история за миналото или стойност за бъдещето. Все пак го извадих и го разгънах внимателно. Пред мен имаше три артикула – два горни и един долен – от текстилен бебешки комплект. Седейки до мен, баба ми веднага си спомни, че това са бебешките дрешки на дядо ми, които нейната свекърва, моята прабаба, ѝ е завещала. Бяха минали години, десетилетия, почти век. Тъканта беше измачкана, но все още беше там, красива и деликатна, цяла и завършена, за разлика от дядо ми, чието тяло беше безпощадно доказано ефимерно. Чрез тези миниатюрни тъкани можех да усетя присъствието на дядо ми, обещанието за младия му живот чрез грижите и любовта, които все още се проявяваха чрез ръчно изтъкания фин памук и ръчно ушитата дантела, ушити от майка му.
Точно както основата е от решаващо значение за всяка физическа структура, така и здравите корени, които израстваме чрез опита и усещанията в ранните си години, са неразделна част от способността ни да устоим на изпитанията на живота по-късно. Внимателно възстанових бебешкия комплект. По силата на някакви неразгадаеми закони на живота именно бездиханната част от нас ще продължи да живее и ще бъде знак за нашата щедрост и доброта. Дядо ми очевидно е имал любяща, грижовна майка, която е била здрава опора в живота му за много повече от това да му оплете бебешките дрешки. Устойчивостта, с която дядо ми изграждаше живота си отново и отново при всички драматични обрати в историята на страната и собствената си история, до голяма степен се коренеше в силната основа, която му даваха родителите му, и този бебешки комплект беше олицетворение на това.
Поръчах бебешкия комплект да бъде рамкиран и поставен у дома. Заети с ежедневието, ние може би никога не се замисляме за всичко, което то символизира. В трудни моменти обаче той е там, за да ми напомня, че със здрава основа от грижа и любов човек може да издържи и да оформи историята на живота си, а ние живеем благодарение на тези здрави основи.
