Колата се разклащаше при всяка дупка, която не успявах да предотвратя, потънал в мечтите си. Бях се отправил към едно село в търсене на толкова елегантна дантела, изящно произведение на изкуството в пълен контраст с грубата среда, която беше нейното убежище. Изведнъж, сякаш реалният и въображаемият ми свят се преплетоха, пътят се разчисти. Слънцето беше ярко и високо над планинските върхове пред нас, блестящо върху гладка пътека, сякаш прокарана минута по-рано само за мен. Бях обнадежден, но и малко притеснен, тъй като бях избрал да предприема това пътуване сам.

Изследването ми на българската дантела започна в големите зали на библиотеката на Националния етнографски музей, което заслужава отделен разказ. Но това, което бях открила в тези големи прашни книги, написани на старобългарски език, беше уникалният дизайн на българската кенета – нежна дантела, изработена с шевна игла, предназначена за украса на краищата на женските шалове, деколтета и ръкави.

За разлика от другите едноцветни дантели, които обикновено са бели, бели или черни, българската кенета се шие в няколко цвята, за да разкраси обикновено едноцветните дрехи по онова време. Разнообразните й мотиви следват богатството на земния живот. Като се започне от основните геометрични фигури, премине се през флорални мотиви като виолетки, снежинки и еделвайси и се стигне до истинска художествена прецизност в изображенията на животни (кучета, пиленца, пеперуди) и дори танцуващи мъже и жени, държащи се за ръце.

Поради сравнително изолирания живот в дните на транспорта с животинска тяга, моделите на дантелата кенета се развиват в много различни, еднакво удивителни посоки във всяко уединено село, следвайки творческия свят на въображението на занаятчиите, които общуват предимно със своите съседи.

Пристигам на една от тези специални, уединени паузи във времето. Сестримо, преди време село с население около хиляда души, сега се гордее с красотата на настъпващата природа, която е заобиколила много от някога пълните с живот, а сега запустели каменни къщи. Младите му жители през последните години са привлечени от близките градове, а само малцина от възрастните хора са се спасили от хватката на старостта, тежките условия в планинския район, а съвсем наскоро и от безпощадната местна вълна на пандемията. Спирам колата, когато виждам възрастна жена с нейния може би тригодишен внук. Сестримо е едно от местата, споменавани многократно в прашните стари книги като люлка на българското кене. Трябва да намеря занаятчиите и техните архивни съкровища. Този уникален занаят трябва да бъде върнат към живот.

На такова място хората си помагат взаимно и непознат, когото спрете и попитате, няма да ви гледа подозрително, както в големия град, а по-скоро ще ви отговори с искрено любопитство и готовност да предложи най-топлото си гостоприемство. По-късно щях да науча, че чужденците почти никога не го посещават. Поговорих с дамата с внука. Тя самата не беше занаятчия на кенета и не знаеше за такъв, но знаеше кой може да ми помогне. Посъветва ме да отида до единствения селски магазин, където, разбира се, продавачът щеше да познава всички и да ме насочи в правилната посока. И тя го направи.

Когато стигнах до новата дестинация, единствената жилищна сграда в селото, занаятчията вече ме очакваше. Новината за моето пристигане вече беше стигнала до тази дама, известна в селото с ръкоделието си. Тя ме посрещна вкъщи, покани ме да изпия чаша чай и ми показа снимки на внуците си и на всички рокли и поли, които е ушила на една кука за тях. За съжаление, това не беше дантелата кенета, която търсех. Тя не знаеше много за нея и сподели, че майсторките на кенета, които са имали в Сестримо, са изчезнали. Някои образци от кенета били изложени в кабинета на кмета, но той вече бил затворен. Започнах да обмислям как да оползотворя времето си по най-добрия начин, затова я попитах какво е за нея плетенето и дали има някакви модели, които чувства особено силно. Тя беше толкова горда с дрехите, които беше изплела за внуците си.

„Чрез работата ми те ще ме запомнят“, казва тя.

За нейно съжаление тази творческа страна на живота ѝ е изчезнала, тъй като наскоро ѝ е направена операция на очите и тя не може да плете повече. Тежко бреме, но често срещано при жените на нейната възраст.

Развълнувана от срещата ни и примирявайки се с факта, че майсторите на кенета ще си отидат, но може би някои от произведенията им все още ще бъдат в домовете, които са оставили след себе си, последвах указанията на дамата да посетя друг неин съгражданин, майстор на плетиво на една кука. За пореден път бях сърдечно посрещната и седнах на скромна, но уютна маса в градината.

Цветанка е жена на около шестдесет години, която е в пълна хармония със своя свят. Грижи се за градината си, за добитъка си и за палавия си Джак Ръсел териер. Цялата храна е домашно отгледана, приготвена вкъщи и обслужва голямо семейство от три поколения, които живеят заедно. Бих се запознала с всички тях.

„Купуваме брашно и захар само от близкия град. А и малко сладкиши. Всичко останало отглеждаме и приготвяме вкъщи.“

Името на Цветанка произлиза от българския глагол цъфтя, което означава цъфтя, а жените с това име са предопределени от волята на семейството си да създават и ценят красотата в живота чрез изкуството. Веднага след това Цветанка беше поласкана от интереса ми към нейните ръкоделия и с гордост ми показа всички дантели, които е ушила преди години. За разлика от други жени от нейното поколение, тя се беше научила сама да плете и беше натрупала колекция от списания за дизайн на плетива на една кука с антикварна стойност. Имаше сандък, пълен с дантели, и ние седяхме с часове да ги разглеждаме, а тя ми разказваше историята на всяко парче. Една от тях е направила за дъщеря си, друга е била модел, който е взела от бялата якичка на баба си, трета щеше да бъде нещо, което е измислила сама. Отдавна не беше плела.

„Сега няма време и нужда от това – каза тя с видима носталгия.

В кутията със съкровища на Цветанка намерих две ръчно ушити бели якички, които бяха особено красиви, и я попитах дали може да извади модела и с моя помощ да ги разработи така, че да паснат на съвременен продукт, за да могат повече хора да се насладят на красотата и да ценят историята им.

Тя се поколеба, но каза, че ще опита.

Въздъхнах с облекчение. Това не беше Кенета, Цветанка не беше кенета занаятчия, но открих явно висококвалифициран занаятчия с творчески ум и красива душа, и ние ще опитаме. Това беше повече от достатъчно за деня. Със залеза на слънцето щастливо поех по обратния път, от сбъднатото ми съновидение.

През следващите месеци Цветанка ми се обаждаше с въпроси за мерките, броя на бримките, молеше внука си да ми изпрати снимки на готовите мотиви и чакаше моето потвърждение, за да продължи съответно. Но с времето и моето насърчаване тя ставаше все по-уверена, докато един ден ме посрещна с готово изделие и ми каза: „Мислех да те попитам, но знаех, че ще кажеш да го направя, както мога, затова го направих“. За мен беше огромно удоволствие да видя как Цветанка разгръща своята креативност и смелост в такъв мащаб, може би за първи път в живота си. Това беше едно прекрасно пътуване, което предприемахме заедно.

Пътувах до нея още няколко пъти, показах й някои други модели, които бях виждал в книги или в други домове, и поисках да разбере как моделът може да бъде доразвит. Веднъж дори я помолих да изпълни за мен изследователска задача – да прегледа колекцията ѝ от списания и да отбележи всички модели на определен символ. Бяхме се превърнали в партньори и с нетърпение очаквах всяка наша среща, когато освен че обсъждахме моделите и нишките, бях почерпена с вкусен домашен обяд и торти и бонбони за децата ми вкъщи.

Понастоящем двадесет и пет майстори шият дантели за ODAYA Home. И все пак Цветанка и до днес е най-прецизната и умела майсторка от всички и докато е уединена в сгушеното селце Сестримо, тя се свързва със света чрез работата си и се чувства овластена и оценена.

Понякога възнамеряваме да стигнем до определено място по причина, която знаем. Много често стигаме до друго място по причина, която все още не знаем, но научаваме по-късно. Цветанка, нейната каменна къща и криволичещите пътища, по които се срещнахме, винаги ще бъдат част от основите на ODAYA Home и всички ние в частта на проекта от двадесет и първи век работим два пъти по-усърдно, знаейки, че нашият успех е и потвърждение на нейното наследство в изключителния свят на дантелата.